Изгубих се във времена от пясъци

Изгубих се по пътищата криволичещи
В търсене на моето „сега“
Сред лица едно на друго все приличащи
Си мислех, че откривам аз следа

Изгубих се във времена от пясъци
И часовници със счупени стрелки
Обикалях омагьосана в замъци 
И заспивах под измислени звезди

През пустините преминах
И докоснах аз върха на този свят
И отгоре тайно го погледнах - 
изгубен между светлина и мрак

Преплавах океани и морета
Но все въпроси имах – къде, защо, кога
И не разбирах, че от таз объркана пътека
изградила съм си вече моето сега

Тогава спрях за миг и се огледах
защо ли бързах и всичко ли видях..?
или в паяжината оплетена на своя страх
като всички други времето си тихо пропилях

Седнах. Погледнах към безкрая
Очите си затворих и усетих целия ни свят
и разбрах, че тук, при нас е рая,
но да живеят повечето се боят

Затова реших - ще дишам и мечтая
тук, сега - ще го направя
за мен, за теб, за таз Земя
бъдещето по-красиво с пръсти ще извая 
и ще се усмихна на света!

photo by Ilia Popivanov

Чети още...

Равносметката...едно пожелание за Новата Година

Равносметката никога не е била в това да претеглим колко сме спечелили и колко сме изгубили,
Равносметката е в това да осъзнаем колко сме научили.
И че всяка грешка е просто урок, който ни прави по-умни и надявам се, по-добри.
2015-та? Показа ми истинските неща, онези, които наистина имат значение, онези, които остават в сърцето ти следа завинаги. А всички останали, които досега си мислех, че са важни, ме научи да пусна да си вървят.
Днес, като всеки друг последен ден от годината, съм изпълнена с благодарност. И не, не си давам обещания в края на всяка година, а по-скоро се зареждам с надежда, че догодина всички ние ще се научим повече:
Да бъдем по-търпеливи и по-смирени,
Да приемаме света, такъв, какъв е, без да съдим и да се борим за това да сме прави,
Да се научим да забавяме крачка, да спираме, за да се насладим на случващото се около нас,
Да вдишваме повече от въздуха,
Да докосваме повече морето,
Да обичаме повече вятъра,
Да се наслаждаваме мълчаливо на изгрева и залеза...
Защото вярвам, че когато осъзнаем, че всичко и всички сме едно, ще усетим онзи вълшебен момент, моментът, в който малките неща крият най-истинската красота!

Чети още...

Една малка художничка, чийто рисунки, пресъздават целия свят

Когато сме деца мечтаем толкова лесно, толкова истинско
Рисуваме замъци и принцеси, дракони и супер герой
И вярваме, толкова истинско вярваме, че и ние можем да бъдем като тях.
Някой ден.
Невъзможно не съществуваше като дума в речника ни
Няма как да се случи не бе позната хипотеза
Там, в детската стая, мечтите ни бяха толкова реални
Колкото сами го искахме. Колкото дълго им позволявахме.
Колкото големи крила им поставяхме.
А после...
После залисани в бързината на живота си,
Превръщайки се в онова, което обществото ни поиска,
Вярвайки в общоприетото,
Чувствайки ограничено,
Пораствайки прекалено много,
Прекалено бързо,
Спряхме да вярваме в чудеса..
Оправдаваме се, че  търсим истинското, неразбирайки, че отдавна сме го изгубили
Прибирайки детските рисунки в кашони, старите касетки горе на тавана,
Стиховете и поемите, изписани на ръка...
Изтривайки сякаш с гумичка мечтите си
Всъщност спряхме да вярваме в себе си.
Питам се магьосник ли е живота и ако е, то наистина чудесата съществуват.
Май.
Бях забравила какво мога, бях забравила какво всъщност искам
До днес - докато не я видях – там , в пожълтелите листа, една малка писателка,
Чийто ръчно изписани думи едва се четат,
Една малка художничка, чийто рисунки, пресъздават целия свят.
Тя вярваше. Тя имаше време. Тя имаше вяра.
Тя нямаше извинения. Тя не намираше оправдания.
Тя просто твореше. Тя просто беше.
Собствената си мечта.
Онова, което е вътре в нас, никой не може да ни го отнеме.
Независимо как, то продължава да живее и винаги, когато го докоснем, ще ни дава смисъл.
Само ние сме тези, които можем да му позволим да живее или...изчезне завинаги.

Чети още...

Танцуващ пушек

Танцуващ пушек, клечката догаря
Безкрайна мека топлина
И песен, която никога не остарява
До една камина с тиха светлина

Аз, разрошена коса и чаша вино
И спомени за това, което бях
И всичко, което силно
Изплаках, преглътнах, изживях

Усещам пламъкът по моите длани
И искам мислите ми да отнесе
Като безкрайни тъмни урагани
И после изведнъж да спре

Поглеждам снимка посивяла
И питам - аз ли бях това
Или някоя минута остаряла,
Прокраднала се, объркана сълза?

Миналото решавам и изхвърлям
И зачеквам всичко ред по ред
Любовта и приятелството само не отхвърлям
Но всичко друго превръщам в лед

Не отварям старите писма
Изпепелявам ги в огъня ей тука
А пламъците весело горят
И танцуват в камината пролука

За миналото нямам време
Не искам спомени, не вярвам в тях
За какво ми е това излишно бреме
Въпросите си тихичко шептях

За всичко изживяно аз платих си
Каквото исках, постигнах, изживях
За грешките сама простих си
Тъжна и щастлива бях

Време е за начало ново
И нови сбъднати мечти
За които вечер да мечтая
Под заспиващите с мен звезди

Усмихвам се, а пламъкът догаря
Изтанцувал своя танц
В червено новата луна изгрява
И нови пътища за мен създава....
и светлина й сърцето ми отваря...

Чети още...