Призраци

Да....имаше и такива хора в живота ми.
Такива, които обичах с цялото си сърце
Призраци,
призраци ги наричам
бродещи изгубени
души без сенки, имащи някога лице
понякога
само понякога се завръщат
в обърканите ми сънища
в студените нощи
тогава, когато няма никакви звезди
и никога, никога не разбират
че не са добре дошли,
не, не са добре дошли
светът им толкова е празен,
но още по-празно е с тях
защо тогава са ми те?
защо ми е да обръщам се назад?
миналото няма нищо ново да ми каже
прашлясали корици, прочетени глави
героите бродят като сенки,
сенки тънещи в мрак
А аз знам - само любовта носи светлина
Затова не ми трябват те

още на: https://www.facebook.com/stefanabelkovska/

Чети още...

Не искам да съм част от обърканите релси

Не говори, не искам да те слушам
Слухът ми изморен е от празните ти думи
Обещания, слова...
Не вярвам вече в нищо

Защо ли? Ей така..

Да, да, чувам, че ме викаш,

но не виждаш ли - продължавам да вървя

по моят път, забрави ли - различен

от твоя, криволичещ кръстопът

не искам да съм част от обърканите релси

и бездънните ти улици със тъмен край

натам водят всичките ти пътища

а моите светли са и търсят рай

да, да, чувам те, че обещаваш

но не разбираш ли - не вярвам в това

всичко можеш да ми кажеш, зная

но ще останеш ли след това? 

минутите ти вече не са достатъчни

нито пък късите ти часове

обещаваш ми безкрая, 

а часовник даже нямаш,

как възможно е това?

оставам само ако е завинаги

за друго нямам време, продължавам

по моите пътища, некриволичещи

усмихваш се?

не вярваш?

Но аз вървя, а ти оставаш сам...

още на: https://www.facebook.com/stefanabelkovska/

Чети още...

Счупени крила

Каква съм ли - изгубена
Дори сама не мога да се прочета

някъде в пустинята съм, насред нищото

Със счупени сълзи

и счупени крила
Забравих вече да летя...

Как става ли? Ами така!

Когато мечтаеш някакси по детски

И почти така искрено обичаш

Усмихваш се с топлина 

И светлината те изпълва - 

От върха се спускаш и политаш -

Щастливо, сбъднато , красиво

Но няма как и всичко дърпа те надолу - 

Гравитация и спомени, мисли, време, часове, минало и нещо непростено 

И някакси естествено се връщаш пак назад

Но връщане назад няма 

Веднъж, когато си летял 

по земята някакси не ходиш

превръщаш се в сянка,

в човек без път и без компас,

търсиш без да знаеш и ти какво

и луташ се в кошмари, в сънища, в умора

и много често сред грешните хора

искаш да обичаш

но често мразиш

искаш слънце, а пък винаги вали

и така, наопаки е всичко

на земята се седи

и тогава се изгубваш

ставаш призрак без крила

подминаваш бързащите хора

и усмихваш се едва

а те си мислят, че си луд

"Лъжа е - хората не могат да летят" -

Усмихват се със съсухрени лица

Така е - може би е лудост

но е така този свят е пълен с лъжи...

още на: https://www.facebook.com/stefanabelkovska/

Чети още...

Да се намериш в пустошта

От lazara.bg им хареса да пиша за пътуванията ми, а на мен ми харесва да си спомням за най-прекрасните места, които съм посетила. Заповядайте с мен да помечтаем сред вечните пясъци на Сахара! <3

...Когато неотдавна прочетох “Алхимикът” на Паолу Коелю, за момчето, прекосяващо пустинята, за да стигне своята мечта, се сетих за моите два дни в Сахара. Момчето се учеше да слуша сърцето си. Не му беше лесно. Защото понякога, за да чуеш сърцето си, трябва да останеш сам, да заглушиш тътена на външния свят, да заглушиш собствения си истински глас, за да чуеш онзи отвътре – гласът на сърцето. Момчето дълго се бунтуваше срещу вътрешния си глас, но както се казва в книгата „съществува език, който е отвъд думите. Ако успея да разгадая този език без думи, ще успея да разгадая целия свят.” Може би, затова всички мълчахме почти два дни. Без да знаем защо, вечните пясъци на пустинята ни разказваха една безмълвна история, която ни разкри повече, отколкото бяхме живяли някога досега. История за това, как времето е послушно, как не е нужно винаги да бързаш и имаш време да поспреш, някъде, насред пустошта, където всичко сякаш се разтяга в милиони години, вечности, там, където имаш време за всичко. Да чуваш без да говориш, да усещаш без да докосваш, да разбираш, без да знаеш нищо. Да се намериш в пустошта.
И да поискаш да се връщаш там. Отново и отново....
http://lazara.bg/rubriki/mechtai-sas-stefana-da-se-namerish-v-pustoshta/

още на: https://www.facebook.com/stefanabelkovska/

Чети още...

Тя

- Обичам дома си. Да, напоследък падат бомби постоянно, но аз пак го обичам.
Тя беше красива. Съвършена кожа, изразителни дълбоки очи, фина усмивка.
- Там не ходя така. - продължи тя, посочвайки овала на лицето си. Там съм забрадена. - уловила учудата в погледа ми, развеселено кимна с глава.
- Не ти ли се иска да се преместиш за живееш тук, в родния град на майка ти?- попитах накрая.
- Не. Там е цялото ми семейство. Това тук не е моят свят. Хората са различни. Ти си първата, която срещам с усмивка на лице и толкова позитивна. Откакто съм тук всички се оплакват - за времето, за трафика , за храната, за парите. А там...
И после тя разказа как там , под падащите бомби , хората все пак се усмихвали. Разказа как там в праха от разрушени сгради хората си помагали. Как да щедростта не е лукс, а ежедневие. Как е логично да мразят, но те обичали. Как нямало хубав и лош ден, защото всеки ден е дар, подарък.  Разказа как, когато две коли се случвало да катастрофират, шофьорите излизали и се прегръщали и благодарели на Бога, че са добре, а това - сочейки колите, са просто ламарини. Гледах младото момиче , което имаше избор в живота си - да избяга навсякъде другаде , да продължи образованието си, да разкрие скритата си красота. Говореше перфектен български и също така перфектно се усмихваше.  Но онова, което разбрах бе повече от думи. Разбрах, че домът е там, където е сърцето ти. Разбрах, че светът не е изкован само от добро и зло. Изкован е от нашето разбиране за него, от нашата постоянна оценка за хубаво и лошо. Не сме ли прекалено разглезени, за да съдим дъждовния ден или прекалената жега ? Не сме ли свикнали на мирни утрини и спокойни нощи? Благодарихме ли веднъж, че живеем в мир? Позволено ли ни е прекалено всичко , че дори забравяме как се спазват правилата? Имаме ли прекалено много , за да пазим колите си сякаш са живота ни? Решихме ли, че сме вечни, за да не пазим достатъчно себе си? И обичаме ли наистина, за да получим точно онази любов, която уж толкова много искаме?
Момичето срещу мен живееше накрай света. В свят, непонятен за мен и вероятно е за теб. Свят, чийто правила осъждаме, само защото не познаваме. Но момичето бе научило много повече от мен и много повече от всички нас. Тя бе научила да намира красотата в малките неща, да познава любовта, да вярва и да бъде чиста. И дори да изглеждаше, че тя няма нищо, 

всъщност тя имаше всичко.

още на: https://www.facebook.com/stefanabelkovska/

Чети още...